82-годишната Радка Стратиева Гочева, родена в с. Пчелник, си спомня с усмивка детските години в патриархалното семейство на железар и работлива майка. „Всичко хубаво си спомням – ходила съм на полето, помагах от малка. Научена съм на труд и никога не ми е тежало,“ казва тя. Като дете дори се прочула в семейството със своите умения да меси хляб: „Баща ми не хареса хляба от магазина, нито този на майка ми. Когато аз го омесих за първи път, всички останаха доволни и оттогава само аз месех хляба у дома.“ През годините на социализма Стратиева отглежда сама две деца. Работи в търговията и в Завода за електронна нестандартна апаратура, известен като ЗЕНА, а майка ? помага в грижите за децата. В продължение на 15 години е председател на пенсионерски клуб „Калинка Вълчева“, организирайки певчески и танцови състави, които участват във фестивали из страната. От три години живее в Дома за стари хора в Добрич. „Синът ми първоначално се притесняваше какво ще кажат хората, че съм в дом, но видя колко добре се чувствам тук. Намерих нови приятели и съм много доволна,“ споделя Стратиева. Радка Стративеа споделя, че отношението към възрастните днес не е както преди години, когато е имало уважение от страна на младите, но тя самата чувства подкрепя от Дома за стари хора и роднините си. 91-годишният Андрей Люцканов, роден в с. Сачеле, област Констанца, си спомня тежките години на преселението след Крайовския договор през 1940 г., когато българите от Северна Добруджа се завръщат в България. „Нямахме доверие, че румънците ще ни върнат стойността на златото, което трябваше да оставим. Баща ми скри златото в бъчва, иначе нямаше как да започнем живота си тук,“ разказва Люцканов. През годините на социализма той активно участва в местното управление – първо като финансист на община Стефаново, после като председател на кооперацията, а след политическите промени става и кмет на селото. „Отговорността не е малка – трябва да знаеш накъде водиш хората,“ споделя той. В дома за възрастни в Добрич попада след инцидент – падане у дома през зимата, след смъртта на съпругата си. „Държавната политика да се поддържат такива домове е много добра. Чувствам се добре тук. Децата ми са до мен – дъщеря ми е бивш директор на училище „Хан Аспарух“, а синът ми беше криминалист,“ казва Люцканов с гордост. Историите на двамата добруджанци напомнят за силата на поколенията, изминали пътя от трудното детство на село и годините на социализма до модерна България. Днес има много какво да научим с тях. Разговорите с тях са изпълнени с емоция, много спомени и поуки на времето. На Международния ден на възрастните хора отдаваме признателност за труда и мъдростта им и си спомняме, че обществото ни се гради върху техните усилия.